Мрачна и тъмна бе гората есенно време. Постоянните облаци, изваяни в различните оттенъци на тъмносивото и черното допълнително подклаждаха страха на всички пътници, които пътуваха в периферията на хилядолетните лесове на Граничните планини. А за онези, имащи нещастието да замръкнат там, никой вече не чуваше и дума. Сякаш проклятие, старо колкото света и силно колкото самото време беше надвиснало над планинската верига…
Легендите говореха за несметни богатства, които планината ревностно пазеше в дълбините си. Богатства, събирани с векове в ерата на кралете на вятъра. Време на империи, неподвластни на нищо и крале, горди и силни, непризнаващи ничия друга власт, освен своята собствена. Време на вражди, кръвни врагове, кланове и цели кралства, изтрити от лицето на земята само за миг заради наранената гордост на нечие величество.
Една от най-силните, и може би държавата, за която най-малко се знаеше, бе империята Гаяр. Потънала в мистика и тайствено залязла точно в пика на могъществото си, мистериозната държава разпростирала владенията си над целия сегашен север. Никой не помнеше и не беше чувал кога и как е възникнала, но за няколко века от малко погранично селище в покрайнините на цивилизованите земи, водени от кралете си, гаярите подчинили първо съседите си, а след това и целия север, тогава отделен континент. Имащи абсолютната власт, те наложили мир и тотална изолация от останалия свят, обгръщайки се в легенди и сенчести разкази за нереални същества, могъщи магьосници, храбри рицари, черни магии и смразяващи кръвта човешки жертвоприношения към кръвожадните си тъмни богове.
Столицата на империята, митичния Скарес, бе обвит в мъгла. Нищо не се знаеше за него, нито за местоположението му, нито за големината му, нищо… Единствено шепот, предаван от уста на уста в разказите край огъня. Шепот за дърво, огромно, самотно и могъщо. Дърво, корените на което стигали центъра на света и черпещо силите си от самите му живителни сокове. Дърво, толкова старо, че помни самото сътворение и безкрайните битки на боговете оттогава насам. Дървото на великите.
С течение на времето знанията, които останалите народи имали за Гаяр се превърнали в прашни страници в най-закътаните и забравени зали на кралските библиотеки. Страниците станали прах, прахта, останали митовете и легендите. И те накрая на били нищо друго освен шепот в тъмни нощи и приказки на мъдрите бавачки, с които плашели децата преди лягане. И този шепот отстъпил пред забвението на времето и се забравил.
До големия удар…
Преди 5 хиляди години невероятно по размерите си заметресение, последвано от други невиждани катаклизми довели до сблъсък на Нерея. Един от континентите се ударил с този, който обитавали гаярите. От сблъсъка цялата планета променила лика си, нови океани се формирали, стари пресъхнали, резултати от гигантски вулкани, издигнали се на тяхно място.
Живота по целия свят почти престанал да съществува. Единствено жителите на три от по малките континети успели да избегнат сигурна гибел, полетели на крилете на късмета.
След много векове те успели да добият кураж и да се опитат да потърсят оцелели. Но там, където преди се издигали могъщи дворци с кули до небесата сега те намерили други, напълно непознати за тях по архитектура сгради, обитавани от съществам които никои дотогава не мислел, че могат да съществуват. Някои от тях добронамерени, други зли и коварни, трети горди и тайнствени, всички те променили облика на Нерея и живота на хората завинаги и навсякъде…. С изключение на едно място.
Много след като вече знаели за новите си съседи, всички раси вече знаели, че в земите, управлявани от Гаяр нямало никой. Дали по странна извратена прищявка на съдбата, или по неведоми желания на боговете, но тази земя останала естествено изолирана от останалия свят с непроходими и дълбоки гори, умопомрачителни в своята величественост и висота планини, плашещи освен с острите си и високи скалисти върхове, и с легендите какво се крие зад тях. Лед, сняг и студ бяха сковали сега тези земи, обхващащи целия север. Замръзнали океани, не даващи никъкъв кораб да се приближи на разстояние достатъчно близо за лодка, ледени късове постоянно заплашващи моряците, никой капитан, та дори и най смелия и опитен пиратски главатар не смееше да припари до севера по море, а през планините не можеше да се мине.
Единствения вход бяха горите. И авантюристи не липсваха. Кралете на граничещите с вековните гори северни кралства даваха мило и драго за всеки, който съдбата бе захвърлила на прага им. Отдавна отказали се, след изгубени хиляди войни, да продължават сами да упортсват да разкрият загадката на империята на тайнствените могъщи гаяри, всички те бяха обявили, че ще платят теглото в злато на всеки, успял да разкрие загадката и да се върне жив да разкаже за нея. Покрайнините на горите бяха превърнати с времето на свърталища на банди разбойници, осъдени и изпращани насила в тях. Несмеещи да се върнат под угрозата от сигурна смърт в ръцете на кралските палачи, тя бяха създали свои селища вътре във вековните лесове, но никой не смееше да навлезе на повече от един ден път езда навътре. А тези които се престрашаваха, не се връщаха.
Всички обаче помнеха шепота за дървото на великите, и всеки таеше надежди, че един ден ще успее да разгадае мистерията му.