С Иван решихме да си бием шута за няколко дни в стара Планина или Пирин. Тъй като има повече опит в планинарството от мен, оставих на него изцяло да избере маршрута, като единственото ми условие бе, да отида някъде, където все още не съм ходил.
Изобщо не знаех какво ми бе подготвил…
В деня заминаването се събрахме да обсъдим с негови приятели на по бира какво ни чака и да взема провизиите, които аз трябваше да нося в моята раница. Обсъдихме накратко наачалния час на тръгване и най важните неща, които трябваше да подготвя като багаж. За тези от вас, който не са наясно както мен, ще ги спомена, за да избегнете моите грешки:
1. Бельо – Поне един чифт за всеки ден в планината. Гледайте да запазите една тениска не обличана за деня, в който ще се качите на автобуса обратно за началната точка на пътуването, в моя случай – София.
2. Топли дрехи – един комплект (дебели чорапи два чифта, есенна блуза или полар, суитшърт, дълъг панталон, по възможност не летен :))
3. Обувки – задължително два чифта. Титулярния да са задължително планинарски обувки, или поне такива с твърди подметки. Втория е за краен случай, но да не са гуменки или тип “кец”.
4. Ветрушка – голяма грешка ако нямате. От опит го казвам 🙂
5. Дъждобран – моя го забравих, но 2лв, които дадох в Тетевен за нов, се оказаха една от най-добрите ми инвестиции в живота 🙂
6. Нож – не е задължително, ако спите в хижите, но е желателно да ви е подръка и полезен, когато не сте в хижата, а на пътеката 🙂
7. Шапка с козирка или периферия. Слънчеви очила с UV филтър.
8. Слънцезащитен крем – фактор 15 или нагоре – още нещо, което горещо препоръчвам и от опит ви казвам, че ви трябва :).
9. Четка и паста за зъби
10. Тоалетна хартия – не се смейте, това си е важно 🙂
11. Поне един от вас трябва да има малко лекопласт, бинт, аспирин.
12. Пари Кеш – средно 20лв на ден.
Храната, която ще ви трябва, преценете спрямо това колко дни ще сте в планината, дали ще спите в хижи и дали ще хапвате там. Избирайте храна, която може да издържа без да се развали. Ето няколко предложения:
1. Консерви – Боб, Сармички, Пастети и тн. Избирайте разфасовките така, че да изяждате всичко, когато отворите консервата.
2. Хляб – също избирайте такъв, който ще издържа възможно най-дълго. Две филийки на хапване на човек стигат.
3. Бисквити – обикновените Житен Дар вършат чудесна работа
4. Бързо разграждащи се въглехидрати – шоколад, вафли. Мед също.
5. Сурови ядки вършат много хубава работа също, но те се разграждат трудно от организма и затова не прекалявайте.
6. ВОДА – задължително условие. Нормалното количество е поне 3 литра на ден през лятото, така че бутилката ви на тръгване не трябва да е по малка от 1.5 литра. И винаги я дръжте пълна по време на път. На всяка хижа има вода, така че си поставяйте за цел да не забравяте да пълните бутилката.
7. Ракия – в пластмасова бутилка. Също според това колко пиете, но не взимайте количество като за запой 🙂
И така:
Ден 1 – София –> Тетевен –> Рибарица –> х. Ехо
Сутринта, по моя вина, за малко да изпуснем автобуса за Tетевен. В крайна сметка всичко завърши благополучно и след около 2.5 часа кацнахме на автогарата в планинския град. По пътя само мога да кажа, че пейзажите след като се излезе от магистрала Хемус са уникални :). Също, за първ път виждам толкова много мухи да се размазват в стъклото на автобус – шофьора буквално 15 минути използваше чистачките на максимална степен заедно с течността, аз отначало си помислих, че вали някъкъв червен дъжд отново.
В Тетевен имахме два избора, да чакаме автобуса за Рибарица – който бе след 2 часа, или да си хванем такси да ни закара до там. Избрахме първия и докато чакаме решихме да разгледаме града, бях разучил предварително, че има исторически музей, част от 100 НТО и с Иван се възползвахме от възможността да го посетим. Посрещна ни стройно и симпатично момиче, което ни определи като студенти (пораждайки ехидни усмивки и у двамата) и като любители на екстремните усещания (може би заради раниците, които бяхме помъкнали). За 2 лева на човек получихме кратка беседа и след това на спокойствие разгледахме целия музей. Тук научих, че тетевен е дал на България 48 опълченци, което е само една малка част от всички герой, които града е дал във войните за освобождение и съединение. Определението “луди глави”, което бе дадено за тетевенци от момичето на входа, се оказа доста вярно – само ще спомена, че от тетевен е прочутия Петко Страшния(или още Страшника). Също там не е имало възстание, защото след като начело с наш Петко тетевенци са обрали 250000 сребърника от Арабашкия конак(днешен Ботевград), и то без да дадат и една жертва, града почти е сринат със земята и всички мъже се е наложило да бягат, поради което не са могли да участват в Априлското Възстание.
Тетевен има уникална природа, хубави и гостоприемни хора и не много люта, но блага тетевенска сливова :). Моето мнение е, че си заслужава да се посети, па макар и колкото да хапнете нещо и да посетите музея.
След като минахме през музея и пихме по кафе, решихме, че не си заслужава да чакаме автобуса и си хванахме едно такси да ни закара до Рибарица. Излезе ни около 17-18 лева. Изобщо не спирахме в самото селце, но си личи, че е превърнато в курортен комплекс, навсякъде къщи за госто, хотели и тн. Таксито ни остави доста след селото, на разклона, откъдето почваше черния път за хижа Ехо. И оттук натам – пеша :). Пътя условно мога да разделя на две части – на пътя и по пътеката. На коларския път ходенето не е тежко, а приятна разходка, която ни даде възможност да се полюбуваме на природата и величествената Стара Планина. Минава се за около два часа нормално ходене. Това е и около 2/3 от маршрута. Останалата част – е само ще кажа, че останалата 1/3 от пътя го взехме за 2.5 часа :). Плътно изкачване по планинската пътека, никаква вода по пътя, а само гората, вие и мислите ви. Основния мотив след първите 15 минути от качването беше – хайде сега Иво – сложи левия крак пред десния. Браво мойто момче, а сега десния пред левия. Чудесно! Ха сега повтори движението 🙂 И пак, и пак, и пак, и пак 🙂 С Иван направихме няколко едноминутки и една по дълга почивка от около 5-10 минути.
И тук започнаха чудесата 🙂 – по пътя се натъкнах на мишле – сигурно беше голямо колкото кутрето ми, но бе захапало един жълъд и настървено се опитваше да го отвори. Мислех си, че ако направя опит да го снимам, ще избяга веднага, но мъника ми даде да се приближа на около метър от него и да направя няколко снимки. Даже ми позираше, като изобщо не мръдна :).
След като излязохме от гората, тъкмо когато вече завивахме към хижата, се натъкнахме на две сърни. Зърнахме си само за около 5 секунди, но и това ми беше достатъчно, защото дотогава не бях виждал тези красиви животни извън зоопарка. За 5 секунди усетих, че съм част от нещо много по-голямо от мен, от вас, от всички нас, нещо заради което си заслужава да се бори човек и да го пази.
Но това не беше всичко, стигайки в хижата след 5 часа качване, първото нещо, което видях, бяха щипките на простора, единия кол на който бе именно табелката “хижа Ехо”. “В цивилизацията съм вече” помислих си, но жестоко се лъжех.
Това което се разкри пред мен когато се показах на билото точно над хижата, не може да се опише с думи. Построена на 1675 м.н.в. на самия склон и в подножието на върховете Юмрука и Кавладан, хижата гледа и открива умопомрачаваща гледка. Няма нищо друго, освен връх, след връх, било след било и нищо друго освен природа. А като добавим и купестите облаци, през които като по филмите пробиват снопове слънчеви лъчи, дъхът на човек секва(знам, че моят поне секна), губи се ума и просто и единствено може да се седне на пейката пред хижата и да се опита човек да отпечата тази картина възможно най-добре в ума си, усещайки лекия следобеден ветрец в лицето си и не мислещ за нищо друго. С една дума – БЛАЖЕНСТВО!!!
След като пийнахме по биричка (или две :)) пред хижата и си починахме малко, хижарите ни настаниха и понеже все още имаше много време до залез слънце решихме да видим наоколо какво може да ни хване окото. Връх Юмрука беше наблизо и след кратко съвещание с хижарите относно безопастността му и времето необходимо за да се качим до горе реших да се пробвам да го кача. Оказа се, че по пътя натам има построен и параклис, така че можех и него да разгледам.
Иван тръгна с мен като решихме да вземем и малко провизии за да може да си направим вечерята някъде около параклиса.
Тръгвайки натам обаче, осъзнахме, че времето е много ветровито и е по добре да си допием биричките и да вечеряме на завет в хижата. Затова след като стигнахме параклиса и го разгледахме отвън Иван се върна към хижата, а аз продължих нагоре към върха.
Ако някой ми е гледал снимките, можете да видите, че отстрани върхът изглежда доста стръмен за изкачване, но по цялата пътека нагоре има стоманени колове с въжета завързани за тях и помагайки си по този начин го качих за има няма половин час. И тъй като наоколо нямаше по високо място, ми се откри гледка на 360°, от едната страна – връх Вежен, вече покрит с доста облаци, връх Кавладан и хижа Ехо, и от друга – хижа Козя Стена, връх Козя Стена и долината между Стара Планина и Средна Гора. За щастие, въпреки, че горе беше доста голо и без никаква висока растителност, времето бе сравнително тихо и успях да се разходя и да направя доста снимки.
Починах си малко на лекия ветрец и докато слизах, облаците съвсем изчезнаха, небето се проясни и малко по малко започнаха да се показват звездите :). А на 1675 м.н.в. се виждат доста, повярвайте ми!
Като стигнах хижата, Иван се беше заговорил с единствените други пътници освен нас – двойка горе долу на нашата възраст които бяха дошли от хижа Вежен по-рано същия ден. От тях разбрахме, че достъпа до връх Кавладан е много лесен, на около 10-15 минути е до там и гледката си заслужава. Веднага с Иван решихме, че си заслужава благата тетевенска сливовица, която по-рано си купихме, да я пробваме там. Тръгнахме и след десетина минути стигнахме на билото на върха. Понеже вятъра отново се усили потърсихме някакво място, което да ни даде малко завет. Слънцето вече залязваше и не искахме да пропуснем гледката заради малко вятър. За щастие върха предлагаше точното място за целта и на около метър надолу по склона намерихме малка тераска, точно за около двама души, която пазеше от вятъра и ни даваше перфектен изглед към идващия залез.
Отворихме бутилката, гаврътнахме по глътка две, и макар и само 38 градуса, ракийцата си я биваше. Така, там на склона, изкарахме около час в гледане на залеза, почивка от цялото качване през деня и на приказка за редовните мъжки теми 🙂 (политика, футбол, жени). А залеза си го биваше – няма как в ниското в града да видиш ширещата се планина, върховете на която бяха като призраци, обляни от меката червенина на залязващото слънце, а небето да е във всички нюанси на жълтото и червеното. Няма как човек да не се наслади напълно и колкото се може по дълго на подобна гледка. Накрая не ни се тръгваше, но на малкото останала светлина слизането от върха се очертаваше като предизвикателство, още повече, че нямахме челници, и затова решихме да тръгваме обратно към хижата.
Докато се върнем, вече беше тъмно, но нямаше облаци и луната и звездите ни помогнаха да стигнем живи и здрави. Извадихме провизиите и към 22:30 спретнахме нещо като хижа парти 🙂 – консерви боб с наденица, ракия, планинска вода и по една локумена вафла, като понеже хапвахме навън за светлина имахме само луната и един челник, който двойката дошла по-рано извади. Отново на по чашка се заговорихме, кой от къде е, от къде идва и накъде отива. От дума на дума се оказа, че момчето преди време е работило на хижата и познава региона около нея, та успяхме да го поразпитаме за условията, пътеките и времето за прехода, който ни чакаве на следващия ден.
Така откарахме до към 00:30 – 01:00 и си легнахме, че на другия ден ни чакаше доста ходене, а и както се оказа след това, и други приключения.
Ден 2 – х. Ехо –> х. Козя Стена –> мес. Беклемето –> з. Орлово Гнездо –> х. Дерменка
Това беше най дългия ни преход – 9.5 часа по баирите!
Станахме сутринта, по точно Иван стана в 07:30 и ме събуди в 09:30 след като видя, че няма да стана сам :). След като закусихме набързо, се сбогувахме с хижарите и тръгнахме към хижа Козя Стена. Кафе не пих, а Иван реши да удари едно от 3в1 за лятото, от тези дето се правят със студена вода, някакво според мен бледо подобие на това, което аз разбирам под “кафе”.
Така или иначе, пътят до следващата хижа се оказа доста лек, защото нямаше голяма денивелация и за около два часа успяхме да стигнем. Изключение направихме само с една част от пътя, за която имаше табела “Опасен път, не рискувай”. С две думи, на едно място пътеката се разделяше на две. За първия маршрут знаехме, че има смъртен случай, заради който са направили и втория, който минава горе долу водоравно и почти без изкачване и слизане. Както може би се досещате, единодушно бе взето решение да минем през опасния маршрут:). Съответно се оказа, че не е чак толкова страшно, ако си гледаш в краката и внимаваш какво правиш, както и трябва да е винаги в планината. Без перипетии стигнахме до хижа Козя Стена, като пътеката между двете хижи е направена така, че да не минава само по единия склон на планината, ами и от другата страна, което съответно открива доста различни и красиви гледки на Стара Планина.
В хижата решихме да пиинем по едно истинско кафе и срещу левче хижарят-готвач ни приготви по едно, смея да кажа доста хубаво кафенце, точно както го пия аз – половин чаена чаша, не много силно и ароматно. Като включим и планинския въздух в това уравнение, и става неочаквано добра комбинация.
Докато пиехме кафенцето, забелязах, че на мястото, където хижарите си цепят дръвцата има доста големи остатъци и трески и понеже сред провизииките ни имаше доста наденица напълних в една чанта, с надеждата по-късно да успеем да си изпечем.
От дума на дума с хижаря, разбрахме, че някъде по пътя ни имало вече цъфнали еделвайси. Тогава разбрах, че съм живял в заблуда:). През целия си живот си мислех, че еделвайс има само в Пирин и никъде другаде, затова си представете как се почувствах, когато разбрах, че на има няма километър и половина от мен има еделвайс, и че също може би ще успея да видя на живо, а не в хербарии това уникално цвете.
Докато си говорихме с хижаря и малко преди ние да тръгнем, около 13:00 в хижата пристигна едно момиче, поздрави ни и си седна отстрани на терасата на хижата без да се натрапва. Освен, че беше симпатична, изгоряла от слънцето и вятъра и имаше батерия на телефона, а пък моя беше вече умрял за ток, тогава момичето не ми направи никакво друго впечатление. По-късно обаче за нея разбрахме неща, които направо ми я издигнаха в очите.
На тази хижа разбрахме от първа ръка и колко е трудно да поддържаш хижа високо в планината. Другия хижар бе отишъл за провизии и от момчето, което бе останало в хижата разбрахме, че всичко се носи на гръб от тях от пътеката за село Христо Даново до горе, което е около километър и половина с денивелация около 700-800 метра. Когато ни спомена, че на хижа Ехо имали коне за тази работа, усетих нотката на завист в гласа му. И това беше напълно разбираемо, имайки предвид, че на всеки 10-на дни трябваше да се слиза до селото за провизии, които след това да се качват на гръб до хижата. И тук не говорим за провизии за двама души, тръгнали на път за няколко дни в планината, а всичко необходимо за цялата хижа за 10 дена, включително бензин, брашно и тн продукти, с които да се готви за гостите на хижата. Тъкмо докато ни обясняваше тези неща, му се обади другия хижар и му каза, че на пътя, през който джиповете минават за да може да ги откарат по близо и да не бият път е паднала скала колкото самия джип голяма и ще се налага да се носи всичко още по-далече. В този момент лицето на момчето посърна, но ни каза, че си заслужава, защото преди тях хижата е била давана на концесия и благодарение на хората, които са я стопанисвали е придобила много лоша слава и от туристическото дружество в Русе(което между другото се оказа, че стопанисва и хижа Ехо и още доста хижи в Стара Планина) са ги назначили с 5 годишен договор за да се опитат да оправят батака на предното управление:).
Докато се приготвяхме да тръгваме отново, в хижата простигна и двойката от хижа Ехо.
И така, след около половин час на хижа Козя Стена си казахме чао и тръгнахме за хижа Дерменка, крайната точка на похода ни за деня. За целта, маршрута ни минаваше през връх Козя Стена и месността Беклемето. Преди да тръгнем, хижаря ни даде що годе точни указания, къде да търсим еделвайси и обнадеждени започнахме голямото търсене. По неговите думи, цветето се намираше в скалиста месност преди червената локва. Между две скали. Така че като стигнахме там започнахме да бродим из местността да се оглеждаме и да търсим. По пътя се разминахме с двама чехи, с които разменихме по няколко думи на някъкъв странен език, смесица от Български, Английски и Чешки думи:). Опитахме се да им кажем, че търсим еделвайс и ги питахме дали са видяли някъде, но те не знаеха името на цветето на български, а пък ние не го знаехме на латински(Leontopodium alpinum) и затова не успяхме да измъкнем от тях някаква информация, която да ни свърши работа. от гледна точка на цветето, останахме малко разочаровани, но пък за сметка на това по пътя се натъкнахме на огромно находище на черни боровинки и горски ягоди(макаар и по-малко) и отделихме малко време да се убедим във вкусовите им качества. Ами, мога да гарантирам, че са отлични:). След като не намерихме еделвайс продължихме към връх Козя Стена. Точно след червената локва пътеката през върха се разделяше на две, единия път минаваше под върха, а другия точно по билото му. Съответно ние решихме да минем по билото. И тук вече идва момента да си кажа, че леко ме достраша като стигнахме горе, защото реално нямаше пътека, а се движихме по скалите на върха, които бяха образуваха доста остър ъгъл. Единственото нещо, което ни помагаше бяха коловете и стоманеното въже. Бавно и внимателно, постоянно придържайки се за тях минахме отгоре, като през цялото време сърцето ми щеше да изкочи от напрежение. Чувството обаче, когато вече стигнахме края и започнахме да излизаме на широкото от другата страна на върха беше много добро. Когато си бъхтал половин час из чукарите и адреналина те е движел, да минеш през такова препятствие успешно и без да се нараниш направо те изпълва с добро настроение.
След върха до Беклемето имахме що годе равен терен с малко денивелация, през по-голямата си част основно спускане и качване на малки била. Единственото по-интересно нещо, което ни се случи бе краткото спречкване с две овчарски кучета, които пазеха заспалия си стопанин, когото видяхме едва когато стигнахме до него:), че беше легнал в едни храсти. Отървахме се, но се научихме да заобикаляме когато видим две кучета в планината, които ни гледат лошо, а не да минаваме между тях :).
От там, до Беклемето, а и след това до хижа Дерменка малко по-малко мотивацията ни да продължаваме спадаше все повече и повече. Идентичен терен, без никаква растителност(то какво ли и да расте там, на този постоянен брулещ вятър) в продължение на километри. Това, в комбинация със 7-те часа път дотук вече започваха да си казват думата и малко по малко ставахме все по-мълчаливи и уморени.
Вече бях изгубил надежда, че още нещо хубаво ще се случи днес, когато нещо ме накара да се обърна назад. На около 500 метра от нас се появиха три прекрасни коня. Времето беше много лошо и бяхме много далече, за да направя снимки, които да стават за нещо, но това конче, което дръпнах от Интернет , може да ми послужи за база. представете си го с супер дълга грива и опашка, които се веят на вятъра. Еми това вядахме ние с Иван. Великолепни животни!!!
Кончетата, заедно с факта, че наближавахме заслон Орлово Гнездо ме обнадеждиха и ми дадоха сили за още ходене.
Още когато разбрах, че ще минем покрай заслон Орлово Гнездо, вече имах някаква гледка в главата и очакания за това място. В поредицата на Робърт Джордан “Песен за Огън и Лед”(првата книга е “Игра на Тронове”, за да ме разберете по-добре за какво говоря) има описан много добре замък крепост с това име. Извисяващ се на най-високото място в планината, отвсякъде ограден от огромни канари, непристъпен замък, от където се контролираше достъпа до долината под него и се виждаше надалеч. От това, а и от името на заслона си бях изградил някаква картинка в главата и очаквах с нетърпение да стигнем до там. Още повече, от името съдех, че най малкото ще е на високо и някъде, където трудно се стига. Чехите, които срещнахме след Козя стена също наляха масло в огъня, като ни казаха, че гледките от там са невероятни. А след гледките от ехо, една от които съм сложил тук,
на тази тема разбиранията ми за “невероятно” бяха вече различни:). Също, под “заслон” в главата ми излизаше малка постройка, която да приютява окъснели пътници.
Ами…:), на база очакванията ми, пристигайки в заслона бях ударен в земята от разочарование. В сравнение с очакванията ми, реалността бе все едно да сравнявам 7-те Рилски Езера със Столипиново.
Заслона беше двуетажна постройка с огромен двор, собствен навес и кътове за барбекю. И се намираше в нищото, буквално. Нито беше на напристъпно място, нито беше с невероятните гледки, които очаквах.
Единственото нещо, което беше в полза на това да спра там, беше, че бях толкова уморен, че нямаше как да продължа още след този вятър. Просто силите ми вече ме напускаха и имах нужда да седна някъде че иначе щях да се срина по пътя и нямаше да мога да стана:). Докато си почивахме, с Иван решихме, че тук можем да оставим стъклената бутилка, че си личеше, че до заслона има редовен транспорт, и нямаше да има проблем да ни изхвърлят малко боклук. Хапнахме малко сурови ядки и продължихме към хижа Дерменка. Пътя до там според хижаря на заслона беше един час. Затова когато след около час стигнахме до една сграда, която видяхме от заслона и на около преценихме, че е на около час път от там, бяхме меко казано смазани като разбрахме, че това е просто някаква изоставена постройка, която явно овчарите и краварите в региона използват от време на време.
Ама така е, като решихме да минем напряко без да следим тебелките:). После се оказа, че те правилно си указват пътя и сме се прецакали с 20 минути ходене.
Последния един час от пътуването ни мина само в мрънкане един на друг и влачене на краката ни през коларския каменист път. Като изкачихме едно било и на върха му като по поръчка спря да духа. Съответно и ние спряхме да си починем, защото хижа Дерменка не се виждаше никъде и не знаехме още колко трябва да вървим. Като тръгнахме отново обаче се оказа, че е била точно зад завоя:).
Щом стигнахме, оставихме багажите и половин час ей така си седяхме и си почивахме.
След това се настанихме в стаята, и пихме по бира, играейки си с Балкан, немската овчарка на хижарите. През това време една група, която бяхме видяли на Беклемето също се пристигна в хижата. В групата им имаше бебе, дето още не можеше да ходи. По-късно разбрахме, че сред тях има и Японец(това го разбрахме като го видяхме:)), холандец, които е женен за българка и американец. Познайте кой се надупи на Балкан и му каза, “Kiss my A**”. Идиот…!!!
Както и да е, столовата на хижата, а и цялата хижа като цяло предлагаше доста удобства, личеше си, че е ремонтирана наскоро. След като питахме хижарите Ботьо и Веска, получихме разрешение да си изпечем наденицата отвън на местата, където имаше обособени огнища. Това обаче се оказа по-тръдно отколкото си мислехме. Дадохме и свидна жертва:).
Балкан явно ни хареса и не спря да ни обикаля и да се опитва да ни подканя да си играем с него цяла вечер. преди да почнем да печем нямаше проблеми, защото и на нас играта с него ни дойде дюшеш след уморителния ден и се почуствахме починали след това и ни се оправи настроението. Като почнахме да печен наденицата обаче, освен че треските от Козя стена се оказаха по-мокри, трябваше постоянно да се борим и с кучето
и с нестихващия му глад за игра, камъни и всичко, до каквото може да се докопа. Свидната жертва се оказа канията на ножа ми:). Докато Иван бе в хижата да подготви наденица и да донесе нещо, в което да слагаме изпечената, а аз се занимавах с огъня, Балкан ми беше взел ножа, както си беше в канията. Беше разръфал кожата така, че закопчалката беше паднала, бе извадил ножа и беше почнал да го ръфа и него. направо като се обърнах и го видях какво прави и ми призля, жвакаше стоманото острие все едно яде наденица. и тук се пита в задачата, как да си вземеш ножа от устата на немска овчарка дето 3 на една година, очевидно в разцвета си и очевидна много добре гледана. Ами със спукана топка за волейбол. Изритах топката, Балкан се втурна да я гони и аз бързо си взех ножа и канията и ги сложих в джоба си.
След това, докато наденицата се печеше, за да го държи настрана от скарата, Иван му хвърляше камъни надалече, за да ги гони.
Вечерта подвадихме ракийката, боба и наденицата и хапнахме подобашащо:). След това до 2 часа си говорихме с хижарите, като обсъждахме политика, спорт, иманяра Марко, който казал на жена си преди 10 години че е по круизи и работи, а пък той е на няма и километър от дома и търси имане:), обсъдихме, или по-точно слушахме разказите и историята на каракачаните и техните кучета.
Между другите неща, разбрахме, че момичето, с което се разминахме в х Козя Стена е от Бургас, и същия ден сутринта е тръгнала от там на път за ехо. Като се има предвид, че на нас ни отнем 9.5 часа да стигнем от едната хижа до другата, а тя в 13:00 беше евче на 2 час от Ехо, направо ни се издигна в очите. Само си представихме какво трябва да правим ако трябва да вървим с нея и да поддържаме нейното темпо. А предния ден ни казаха, че е изкарала отново подобно разстояние, като е дошла от заслона под вр. Ботев. С две думи – немам думи!
Така втория ден от похода завърши супер и вече гледахме с усмивка напред към третия.
Ден 3: х. Дерменка –> х.Добрила вр. –> Амбарица(Васил Левски)
Все още доволни от предния ден, се разбрахме да станем рано и да тръгнем към последната хижа от похода навреме, за да можем след това да се качим и на върховете Васил Левски и Купена и да се върнем към Добрила или да продължим към хижа Васил Левски, според инструкциите на чичо Мирчо.
Затова, въпреки, че си легнахме доста след полунощ, в 07:30 и двамата вече бяхме станали…. и си легнахме отново:)
Причината бе, че навън времето беше отвратително – гъста мъгла, дъжд и силен вятър. Ако бяхме тръгнало тогава, простудата и болничните не ни мърдаха след това цяла седмица. Доспахме си още по два часа и към 09:30 – 10:00 станахме.
Пихме по кафе, поговорихме си с хижарите и след като ни упътиха за посоката тръгнахме към Добрила към 11:30 – 12:00. Този ден беше сигурно, че няма да се ходи по върховете и затова и толкова късно тръгнахме. прехода от хижа Дерменка до хижа Добрила бе оценен от хижаря като сравнително лек и взимащ се за около 3.5 часа. С тази мисъл тръгнахме и ние. Проблема беше, че не си бяхме направили сметката с денивелацията:)
Хижа Добрила се намира на 1800 м.н.в., докато Дерменка е на около 1500м.н.в. Тоест 300 метра само качване. В общи линии цялото трасе бе такова, и въпреки, че имаше широк коларски път, по който ходехме, постоянното качване, в комбинация с времето и умората от предния ден ни изтощиха напълно. Вместо за 3.5, ние го взехме за 4 часа.
Наложи се по едно време да си сложим и дъждобраните, че на едно било освен мъглата и вятъра започна и една доста стабилна буря. Вятърът толкова се усили, че трябваше да се подпираме на щеките и пръчките си, само за да останем на пътя и да не ни отнесе. От мъглата коловете несе виждаха и в дадени моменти просто ходехме по пътя опирайки се на интуиция за правилната посока. Направо по едно време имах чувството, че се намираме в някой филм на ужасите и всеки момент от мъглата ще започнат да излизат някакви чудовища:).
Докато вървяхме се натъкнахме на доста паднали на пътя дървета, както и на … Балкан:). Кучето на хижарите ни бе проследило и сигурно около 40 минути се е движело зад нас. Те ни бяха казали че може да се случи това, и да ко стане, да го изгоним и да го отпратим, защото иначе не се знае къде ще отиде. Било им се случвало да ходят до заслона под Връх Ботев да го взимат. Като го видяхме, го овикахме едно хубаво(пак добре че не се наложи да го бием, както ни казаха хижарите), и го отпратихме набързо.
В крайна сметка без други премеждия успяхме да стигнем до хижа Добрила. И тук вече трябва да кажа, че от както минахме Беклемето, се натъквахме на все повече и повече боклуци, нещо, което за мен е изключително лошо впечатление. По целия път постоянно имаше захвърлени пластмасови и стъклени бутилки, фасове, найлонови торбички. Нещо недопустимо за национален парк.
В хижа Добрила пристигнахме към 16:00. И бях доста неприятно изненадан от гледката, която ме очакваше. Самата
хижа беше добре поддържана малка сграда, но до нея от едната страна бе издигнат хотелски комплекс, който констрастираше с всичко наоколо. Впоследствие разбрахме, че явно целта на това хотелче е просто да събира парите на хората, без изобщо да предлага нещо повече от хижата. Когато човек чуе хотел разбира поне собствен санитарен възел, но тук действителността бе съвсем друга. За цялата хижа и за целия хотелски комплекс се предлагаше само една единствена баня, тази на хижата, както и тоалетните на хижата. Поне така ни бяха представени на нас стаите. Впоследствие, по стар български обичаи разбрахме, че има две стаи, част от хотелския комплекс със собствен санитарен възел, но те са само или за персонала на хотела, или за техни роднини. Та това беше от едната страна на хижата. от другата, изглежда собствениците имаха още грандиозни планове, защото вече бе издигната още по голяма сграда, очевидно замислена също като хотелска част. Пред хижата пък се мъдреше недовършена бетонна стена. Всичко това взето заедно ми направи супер лошо впечатление. Явно и на Иван също, защото единодушно решихме, да се пробваме да стигнем до Сопот и да тръгваме директно към София още същата вечер. Тъй като обаче не успяхме да открием подходящ траснпорт решихме все пак да преспим на хижата и да отидем до връх Васил Левски, от колкото да сме в Сопот и да няма какво да правим.
Запазихме стая в хотелската част, оставихме си багажа и тръгнахме нагоре. Докато се движехме в гората, нямахме проблеми, въпреки качването, но когато излязохме на открито на билото самата височина и постоянното качване бяха доста изтощаващи. Влязохме буквално в облаците, които преминаваха от северна в южна България. А това, в едно с вятъра, който ги носеше и с дъжда, които самите облааци носеха, не беше много приятно. Оказахме се отново в картинкта отпреди няколко часа, като се движехме единствено по интуиция защото не виждахме накъде отиваме. И въпреки това, да ходиш облаците си е приятно чувство:).
Върхът се оказа близо, защото след около час и половина вече бяхме горе. Единственото нещо обаче, по което разбрахме, че реално сме на върха беше една мраморна плоча в чест на Апостола и един железен заслон. Да си в него си е направо безценно обаче:) Навън вее като за световно, а ти си се сврял вътре на зав
ет, пиеш си биричка и се наслаждаваш на гледката – много яко:). Препоръчвам го на всеки!
На слизани от върха се спряхме на едно място, за да наберем малко мащерка и продължихме към хижата.
Като пристигнахме, кръчмата вече беше започнала, защото докато ни е нямало явно бяха надошли доста хора, и сега вече бяха заформили масите. Изобщо, нещата в хижата на бяха на добре и ако някой чете това, бих му препоръчал да не нощува изобщо в хижа Добрила, а да си направи маршрута така, че да стигне до хижата, която е съседна, в зависимост от посоката си. Няма смисъл просто да оставате там, нито обстановката е като за планина, отнасяха се с нас все едно сме чували с пари, обстановката и целия бетон и строежите ме караха да се чувствам като в София, просто не си заслужава по мое лично мнение.
Така, уморени и с малко горчив привкус от деня си легнахме да си починем, защото на другия ден трябваше да ставаме в 06:30 за да стигнем навреме за автобуса за София от Сопот.
Ден 4: Хижа Добрила –> Сопот –> Карлово –> София
Вече направили всички планове и опаковали целия багаж, сутринта в 06:30 телефона звънна. Аз по принцип ставам около 15-на минути след като е звъннал, един вид си се събуждам така. Иван обаче явно доста по рано от тези 15 минути искаше да става, защото точно след 5 минути почна да прави всевъзможни шумове, за да ме накара да стана. В началото утърпях около 5 минути, но накрая не издържах и станах.
Прибрахме набързо в чантите каквото беше останало и към 07:00 тръгнахме надолу към Сопот. Разбрахме се някъде по пътя, по възможност на хижа Незабравка да спрем да закусим с остатъците от храната, които ни бяха останали.
Понеже обаче доста бързо стигнахме дотам, въобще и не спряхме, а направо подминахме и горната станция на лифта, и хижата и продължихме надолу по пътя. Мислехме си, че ще успеем да слезем доста бързо, защото като се има предвид колко се бяхме качвали предния ден, това ни се струваше като детска игра. Като време, слязохме сравнително нормално, но като умора, само слизане не си е работа, както и само качване:). В общи линии колената ни доста се поумориха, но за това имаше и други причини, за които ще спомена по-надолу.
Малко след като подминахме хижа Незабравка по пътя се натъкнахме на пътека, която изглеждаше в същата посока и цепеше пътя напряко. Решихме да караме по нея, и там ни беше грешката:). В началото пътеката се виеше действително по пътя, но впоследствие осъзнахме, че не се движим по туристическа пътека, а по трасе за планинско колоездене. Съответно наклоните, спусканията и виражите станаха част от живота ни за следващите два часа:). Имаше моменти, в който псувахме като ненормални и кълняхме хората, хората които са направили трасето. Но вместо да караме по царския и широк път, сами си се
прецакахме като тръгнахме по пътеката.
Както и да е, след доста премеждия и слизане по гъз на някои завои и спускания по трасето, след около 3.5 часа успяхме да стигнем до края на слизането, в началната станция на лифта. Оттам, тръгнахме да търсим автогарата, за да можем да си хванем автобуса за София и да се свършва. Но не ни било писано:)…
Подминавайки едно училище, в което явно бяха обявили ремонтен полуден, защото учители, чистачки и ученици заедно боядисваха, изнасяха боклуци и почистваха училищния двор, попитахме един запотен чичко къде се намира автогарата в Сопот. Човека чистосърдечно ни каза, че си няма никаква представа. Спомена, че о другата страна на училището имало много широк площад, и сигурно там била автогарата. А дано, си казахме ние, ама надали, както се пее в песента:)
Минахме от другата страна ма училището и широкото пространство се оказа един от паркингите на Вазовските Машиностроителни Заводи. Както се казва, твърде добре звучеше това, за да е истина:) продъжихме по главната улица на Сопот и следвахме тълпата, за да стигнем накрая в центъра на града. Съответно там имаше и много повече хора, затова попитахме едно лелче да ни упъти към автогарата, а тя чисто и просто ни каза, “Ми чи то в Сопот няма автогара…” и ни удари в земята.
“Те автобусити спират на центъра” обаче каза лелката и ни посочи едно място, на което можехме да чакаме. След като научихме от къде да си хванем автобуса, иван отиде да хапва, а аз се запътих към музея на Иван Вазов. Влязох вътре, седнах си на една пейчица под асмата и 10 минути ей така си седях и не правех нищо друго, освен да наблюдавам хората и да се наслаждавам на спокойствието на обстановката. След като си починах, минах през етнографската изложба, където се натъкнах на група с гид и за 15-на минути поседях с тях да послушам какво говори гида. Колко е хубаво да се запознаеш от първа ръка с историята на великите Българи – а фамилия Вазови, както знаете не е само Иван Вазов, основоположника на Българската литература, ами и фамилия на двама от най-известните, ако не и най-известните български пъководци в новата българска история – генерал-лейтанантите Георги и Владимир Вазови. Единия е превзел считаната за непревземаема по цял свят крепост Одрин, а другия с Дойранската епопея, където е успял да спре и отблъсне настъплението на многократно превъзхождащ го по численост враг, а след това, да го обърне в панически бяг. Де и сега да имаше та
кива хора….
Като приключи сбирката, си взех печата
на книжката ми за 100НТО и отидох да намеря Иван. А нашия, след спускането си беше легнал на пейките по един явор и си почиваше блажено. След като дойде с мен да ми покаже откъде си е взел хапване, и аз се възползвах от магазинчето, а след това и от сладолед от машина, точно срещу него от другата страна на улицата.
Накрая, вече починали си започнахме да броим минутите, около 30 по груби сметки, които оставаха до идването на автобуса.
30 минути минаха и заминаха, а нито автобус се виждаше, нито нищо….
Тук е момент да кажа – НЕ използвайте сайта http://www.b
grazpisanie.com!!!!! Благдоарение на тях станах в 06:30 с надеждата, че следобяд ще съм си в София, а накрая се прибрах в 23:00. В сайта предния ден пишеше, че в 12:30 има автобус, ама такъв не дойде!!!! Съответно след като чакахме до около 12:45 решихме да изчезваме към гарата и да си хванем влак, защото поне на сайта на БДЖ можеше да се вярва.
След 10-на минути вече бяхме там, но след кратък разговор с служителите се оказа, че сме изпуснали един влак сутринта, но за него не се и надявахме, защото в нямаше как да слезем от планината толкова рано. В 12:10 е имало друг, пътнически, който също сме изпуснали, но пък от Карлово в 13:30 тръгвал бърз влак. “Супер” си казахме, точно навреме сме. Да, ама не:) Служителите ни казаха, че понеже влака е бърз не спира на гарата в Сопот и ако искаме да го хванем трябва да отидем до Карлово.
“Като ви гледам, имате половин час да мине
те 4 километра до гарата там, но не знам дали може да го минете и да успеете да хванете”.
4км – 30 минути? Възможно е, казахме си и тръгнахме, но още след първия километър видяхме, че няма как да стане. За 15 минути бяхме минали 1.4 км. Не се отказахме обаче, и знаейки, че влаковете може и да закъснеят, продължихме да бързаме.
Бързахме, бързахме, и вече се виждахме във влака, защото не ни беше подминал(ние ходехме успоредно на линията), когато на около 500 метра от гарата го видяхме да тръгва. 500 метра!!! И не бяха 4, а 6.1 километра:)
Ама хайде, за два километра проблем ли ще правим.
Като нямаше какво да правим, поразходихме се из Карлово, хапнахме в една кръчма и пиинахме по две бири докато стане време.
В крайна сметка, хванахме влака в 17:45 и в 21:
15 бяхме вече в София. През това време отпразнувах и раждането на Калоян Данаилов Терзийски:), защото Баща му ми се обади точно преди да ми падне батерията и ми каза прекрасната новина.
Вече в добро настроение, пристигнахме в София, и кой от къде е:)
Та така, за 4 дни успях:
1. Да мина пеша разстоянието от Рибарица до
Карлово през Стара Планина
2. Да изгоря от слънцето само от дясната страна
3. Да видя изключителни гледки
4. Да прекарам 4 дни с приятел
5. Да ям черни боровинки на корем
6. Почти да намеря еделвайс
7. Да изкача върховете Кавладан, Юмрука, Козя Стена и Васил Левски
8. Да се срещна и да поговоря с хижарите и да разбера за живота в планината поне малко.
9. Да посетя два НТО.
10. Да видя звездите, така както не съм ги виждал никога през живота си.
Препоръчвам на всеки същия маршрут, няма да съжалявате.
И не забравяйте – ПАЗЕТЕ ПРИРОДАТА!!!